Поезия

13 Apr 07 04:49:33 GMT

Приказка (Д.Дамянов)

Заспиваше ли? Май че те събудих?
Прости ми, че дойдох при теб сега!
Душата ми се стяга до полуда
в прегръдките на своята тъга! ....
Самичък съм, а тъй ми се говори ...
Устата ми залепна да мълча.
Не ме пъди! Ще си отида скоро.
Дойдох аз тук на бурята с плача ...
Ще седна до главата ти ей тука
и ще ти кажа приказка една,
в която е положил зла поука
един мъдрец от стари времена.
Един разбойник цял живот се скитал
и нивга се не връщал у дома.
Вместо сърце под ризата си скрито
той носел зла и кървава кама.
Предварвал той замръкнали кервани
и само денем криел своя нож.
Но ножът му от кръв ръжда не хванал!
Човекът като дяволът бил лош.
Ала и той един път от умора
под слънцето на кръстопът заспал.
Подритвали го бързащите хора
и никой до главата му не спрял.
И само малко дрипаво момиче
лицето му покрило със листо.
Заплакал той - за първи път обичан,
заплакал той, разбойникът! Защо?
Какво стоплило туй сърце кораво,
нестоплено в живота никой път?
Една ръка накарала тогава
сълзи от кървав поглед да текат!
Една ръка, по-топла от огнище,
на главореза дала онова,
което той не би откупил с нищо -
ни с обир скъп, ни с рязана глава ...
Но ти заспа!...А тъй ми е студено!...
Туй приказно момиче - где е то?
То стоплило разбойника, а мене
ти никога не стопли тъй! Зaщо?
Миг като вечност
Още преди
да те срещна в живота си ...
Теб аз обичах!
В древни гравюри
и улични фотоси
звездна поличба
В шумни площади
и празни понятия
в цирков спектакъл ...
по телевизия ...
по телепатия
теб, само теб чаках!
Колко години
без шум са сближавали
двата маршрута
Колко причини
в света са създавали
тази минута
Нежния сблъсък
на влюбени атоми
вик на вселени
още преди
да започне съдбата ми
ти, ти си до мене!
Ти ме въздигаш по стръмните пътища,
ти, ти ме възпираш
Моите кошмари и приказни сънища,
ти, ти режисираш ...
Двама се лутаме в болка и истина,
в гняв, в гняв и сърдечност
Тази любов е в безкрая единствена ...
миг, миг като вечност ...

Автопортрет на фона на бегонии

на Монти Пайтън

Един кораб потъва в площада
и от комините му още
излиза дим
Лица прилепени до прозорците
поглъщат жадно гледката навън
Някой продава сладолед
Друг някой се е хванал за устата
тъй силно се държи че ако се пусне
ще падне сигурно ще стане на парчета

А нощем започват онези звуци
скърцането на моливите далечното
покашляне с разбиране
Звуци които те карат да палиш лампата
и да спиш на светло
хабейки електричество

Ще кажете умората от работата
ще кажете нервното пренапрежение
Но същото му разправяха и на Кафка
докато веднъж не отвори рязко вратата си
и петнайсет добре облечени господа
четящи вестници
се стовариха отгоре му.

Тихо капят цветенца в калта.
Планините бледнеят тревожно.
Подир зимата мре пролетта
и детинството е невъзможно.

И в очите младенчески зрее
на греха присмехулният блясък
и зениците детски не греят,
сърчицата - присвити от крясък.

Колко страшно е да си дете
в тоя свят, заприличал на блато,
дето тлее разврат да растеш
сред морето от зло да си цвят!...

Онези носещи си кожите

Онези носещи си кожите
с козината им навътре
ние ги мислим усмихнати
мислим си убиват ги подметките
Най-внезапно си вадят ножовете
режат една уста в стената
Говори! - казват
Върху дланта си напреки на писаното
режат линията на късмета
Говори! - казват
Твойта мамка
дето толкоз време ни ядеш от хляба
и сега не говориш

Лодка в окото
Яна Букова

Писмо на оцелелия до Йосиф Бродски

След малко (отбелязвам за читателите на спомени)
слънцето ще се разбие зад отсрещните хълмове
малко пушек и денят ще е приключил
мъртвите прибрани
материалните щети отчетени
И все си мисля напоследък мишките
ме опитомяват и все си мисля
сигурно успяха
непроветрени стаи прекосявам
прочитам вестниците
и не се страхувам
изядоха свещта
после изядоха хартията
така отпадна идеята
да пише дневник на носталгията.
Тук бряг където свършиха вълните
стъпало по стъпало
местните обсъждат реколтата и времето
снеговалежи незапомнени в предишните десетилетия
други пък разправят че било се засушавало
завчера всички птици
които гнездяха наоколо
отведнъж се вдигнаха и отлетяха
обсипвайки ни с курешки
не ги разбирам аз техните климати
нито езика им добре разбирам
труден говор
с много спазми в гърлото
Точно в осем гасят светлините пускат кепенците
слагат табели
затворено до следващия огън
отначало
или
затворено и в най-удобната ми дреха
или
затворено поради Мариана
и онзи гладен полъх по площада
подслажда виното часовника завърта
Тук казват местните (те знаят добре от пресмятане)
че първо свършва житото
чак после вятърът.

Балканските наивни художници

И когато стигнаха последната врата
съдиите ги попитаха
(ей така за да се забавляват)
кое е онова което
с рев и мъка се издига
лети с възторг
и пада тихо
и цялото в пламъци
Боинг - отговори пожарникарят
Моята песен - отговори мълчаливият
Птицата която прелетя
от край до край главата ми и ме обикна -
така отговори (весел!) третият
най-малкият брат
целият в пламъци.

Дени Исова

Самота

Тя беше толкова красива -
С черни очи и дълга коса,
Умна и приказлива,
Но винаги се чувстваше сама.
По всяко време беше с усмивка и хората виждаха само това.
Истинската й същност не се опитваха да разкрият и тя беше сама във тълпа.
По природа бе мила и добра.
Всички споделяха проблемите си с нея.
Търсеха разбиране и топлота.
Помагаше им с готовност и щастлива бе от това.
Но никой не виждаше как малко по малко гаснеше тя,
Болна бе от болестта, наречена самота.
Ден след ден посърваше нейната красота,
А слепи бяха хората за нейната тъга.
Продължаваше усмихната да бъде през деня,
Горещи сълзи проливаше, скрита в нощта.
И така започна тя да се крие в тъмнина.
През деня бе изкуствено щастлива,
Лъчите на слънцето за нея бяха решетки,
А мракът бе свобода,
Светлината се превърна в пролятие,
А луната бе символ на радостта.
Лека по лека затвори се в себе си тя,
Светът започваше с вечерта,
Завършваше, когато дойде утринта
С първия лъч омразна светлина.
Живееше в собствения, но измислен свят,
Споделяше всичко с луната,
Обгърната от гъстия мрак
И целуваща се с самотата.
Дяволска бе тази целувка,
Целувка с ангелска красота,
Нежност преливаше от тази милувка,
Но тя беше бягство от реалността.
Не усещаше, а може би не искаше да усети,
Че вървеше бавно, но сигурно към смъртта.
Всеки знае, че дявалите са ангели проклети,
А тя прокле се сама.
И така продължаваше всичко, минаваха дните в очакване на вечерта,
Животът за нея започна да губи смисъл и тя поиска смъртта.
Една нощ незабелязано излезе.
Знаеше къде отива - към нейната скала.
Това бе любимата й място.
Изгледът от нея беше несравнима красота.
Толкова близо бяха звездите,
А от всяка по-ярко блестеше луната,
Вятърът разпиляваше й косите
И тя тръгна към ръба на скалата.
В очите й вече нямаше сълзи,
Искрено щастлива беше сега.
Блестяха разпилените коси,
А от мечтата делеше я крачка една.
Погледна за последно небето,
Усмихна се на нощта,
Пристъпи напред и летейки извика:
„Сбогом, самота!"

НЯМА ДА ТЕ ДАМ
Недялко Йорданов

Не ти се клех във обич и във вярност,
това са само празни думи, знам.
Но все едно, до мен ще остарееш.
Помни добре! Аз няма да те дам!
Ако магия на случаен поглед,
очите ти внезапно заслепи,
и ти решиш след него да изтичаш,
аз няма да те дам! Помни! Помни!
Ако мираж като горещо слънце,
сърцето ти докосне с огнен плам,
не се опитвай да го изживееш!
Помни добре! Аз няма да те дам!
Но ако Бог внезапно те повика,
при себе си, и ти отидеш там,
душата ми завързана за облак,
след теб ще литне. Няма да те дам!

Тази нощ в небето
Недялко Йорданов

Тази нощ в небето се отвори една врата.
(Ти спеше щастливо и не я усети.)
От нея в стаята влезе
много красива жена
(не по-красива от тебе).
Погледна ме с очите си студено-сини.
Разбрах, че идва за мене
и тихичко се опитах да преместя
ръката ти заспала на мойто сърце
(черен облак премина на бялото ти чело).
(Така ми се искаше
да чуя гласът ти...)
От жената лъхаше
на смъртно-студен парфюм,
и аз се изплаших да не те събудя.
Твоята лека ръка
така тежеше върху гръдта ми,
че нямах сили да я повдигна,
а сърцето щеше да се пръсне
от нежна горчивина,
от тежка горещина.
И все пак щях да я повдигна
(само за да не видя,
как твоите очи ще остареят в онзи миг,
който все не вярваме,
че ще дойде при нас).
Ако можех, бих преместил,
бих изгорил
и моята сянка
върху тази светла постеля.
(Разбираш ли, все едно, че ме няма,
че отново ще дойда).
Тогава жената ме спря
с прекрасно-страшните си очи
и ми прошепна:
(кълна се, гласът й беше съвсем човешки,
почти като твоя, почти...)
ТЯ Е ПРЕКРАСНА!
(Така ми каза за теб).
ТЯ Е ПРЕКРАСНА, НАЛИ?
И ТЕ ОБИЧА ПО-СИЛНО ОТ МЕН.
Въздъхна по-женски тъжовно,
отстъпи леко назад към вратата
и я затвори след себе си в небето.
И тежестта изчезна от моята гръд.
Върху сърцето ми спеше
леката птица
на твойта ръка.
Този път
Ти ме беше спасила...

Не винаги под слънцето се скиташ,
не винаги живота ти е песен,
но винаги е нужно да се питаш:
Живот ли щеше да е, ако беше лесен?
Не винаги преглъща се вината,
не винаги и времето лекува.
Но винаги заплаща се цената
и винаги безумно много струва!

Отведи ме оттук!
Ей така ме хвани за ръката
Или само с поглед ме издърпай нанякъде
Скрий ме в шумните улици на града милионен
или в твоите спомени.Или в нашите спомени.
Отведи ме оттук!
Приюти ме в очите си.
В кафенето отсреща. Навън под звездите.
В едно нощно такси. На ръба на вселената.
На ръба на сълзата, избликнала в мене.
Отведи ме оттук!
Под втрещените погледи.
Под усмивките зейнали - иронични и строги.
Под просъскани думи за благоприличие.
Под небесната арка на твоето „Обичам те!".
Отведи ме оттук!
На където ти видят очите.
В рая, в ада, в дома си, в трамвая, в мечтите си.
В оголялата от късната есен градина.
В някой жилищен вход. В телефонна кабина.
Отведи ме оттук!
Отведи ме, за Бога, по Дявола!
Трябва някъде място такова да има- за двама ни.
Все едно е къде и каква е цената.
Отведи ме оттук! -
С чиста съвест продавам душата си!

Понякога отново ще се срещаме
по улиците в нашия стар град.
И може би тогава ще усещаме
Внезапно как сърца ни ще замрат.
Ще виждаме очите си помътени
От болката на тежката съдба.
Ще разменим с усмивки мъката
И може би ще кимнем със глава.
Синът ми ще ме дръпне за ръката
И ще попита може би така:
Коя е тази лелка непозната,
Изглежда че красива е била?
А аз ще се усмихна от неволя
Ще бъдеш спомен и мечта
За мен пак хубава със дъх на пролет
И може би щастлива в любовта ...
До тебе ще върви съпругът
От срещата намръщен може би.
А аз, и аз ще бъда с друга
И с друг живот и с други дни.
Ще те погледам и ще те отмина -
Ще бъдеш чуждата жена.
Обичана преди години.
Мечта, но минала мечта ...

Кой кого?
Да ме търсиш, да те гоня,
да ме гледаш през воал,
да ме късаш, да се роня,
да ме хванеш, да си цял!
Да те имам, да ме нямаш,
да ме лъжеш, да мълча,
да не искам, да ме вземеш,
да ме върнеш, да не спя!
Да ме вържеш, да избягам,
да те хвана, да си друг,
да се криеш, да те дебна,
да ме искаш, да си луд!
Да събличам, да ме гледаш,
да ме молиш, да съм лед,
да не можеш да издържаш,
да съм тяло, да си мед!
Да те мамя, да не идваш,
да те викам, да шептиш,
да те почвам, да ме свършваш,
да те паря, да болиш!
Да си Демон, да съм Дива,
да прощавам, да грешиш,
да си сладък, аз горчива,
да те паля, да гориш!
Да те има, да разкъсвам,
да облизвам, да крещиш,
да изпиваш, да изяждам,
да достигам..., да не спиш!

ПЕСЕН ЗА НАДЕЖДАТА
Недялко Йорданов

Когато изглежда,
че няма надежда,
че всичко е свършено вече -
недей се смущава,
недей се прощава,
недей се предава, човече.
Кажи - не ми пука
от таз несполука -
аз мога, аз вярвам, аз зная,
че въпреки факта,
това е антракта,
това е антракта - не края.
От огън опърлен,
от всички захвърлен,
затворен в най-тъмната стая -
недей се спотайва,
недей се отчайва -
кажи си: това не е края!
Кажи: не ми пука
от таз несполука -
аз мога, аз вярвам, аз зная,
че въпреки факта
това е антракта,
това е антракта - не края!
1976

КОГАТО СИ НА ДЪНОТО (Д. Дамянов)

Когато си на дъното на пъкъла
Когато си най тъжен и злочест
От парещите въглени на мъката
Си направи сам стълба и излез
Светът когато мръкне пред очите ти
И притъмнява в тези две очи
Сам слънце си създай и от лъчите
Създай си стълба и по нея се качи
Когато от безпътица премазан си
И си зазидан в четири стени
От всички свои пътища премазани
Нов път си направи и сам тръгни
Трънлив и зъл е на живота ребуса
На кръст разпъва нашите души
Загубил всичко, не загубвай себе си
Единствено така ще го решиш

Монолог на чашка кафе (И. Велчев)

Защо избрах него ли, питаш?
Такава красива жена като мене,
по ти прилича на тебе?
Ти си по-хубав, по-умен!
Всичко при тебе е с по...
По-голяма марка кола,
по-големи връзки,
по-големи роднини,
по-голямо място
заемаш в живота.
Знаеш да се харесваш на всички,
но точно това... не ми харесва на мене.
Ти си просто рекламен,
ти си съвсем идеален,
но... извинявай, това ми е скучно!
Оглеждаш ме вещо,
навярно така си купуващ
ценните вещи - със сметка,
колко ще бъдат на мода,
е, нека завиждат там простите хора.
Аз пък обичам, когато ме гледат,
друго да има в очите отсреща,
нещо, което го нямаш, прощавай.
Ти си по-хубав, по-умен,
но не и за мене.
Келнер, плаща! Не, не ставай,
пий си кафето - ще ти изстине,
Аз тръгвам, защото не искам да чака -
той ме ревнува, обича, умира за мене!
Как само се кара, когато е гневен.
Какво още има? Пусни ми ръката!
А, защо избрах Него пред тебе ли?
Не можеш да го преглътнеш?
Ето, виждаш ли,
ти даже не можеш да губиш...

lorelain.mylivepage.com

Поезия

Приказка (Д.Дамянов)

http://network-hv.com/index.php?option=com_content&task=view&id=1318&Itemid=204